събота, 8 януари 2011 г.

106 години от ПЪРВАТА РУСКА РЕВОЛЮЦИЯ

106 години от ПЪРВАТА РУСКА РЕВОЛЮЦИЯ
по материали от книгата на Всеволод Волин “Неизвестната революция”
(статията със съкращения е публикувана във в. "Свободна мисъл")

------------
Всеволод Волин – руски революционер (1882 – 1945), отначало есер (1904), през 1911 – анархист; участник в създаването на първия работнически Съвет (1905), сътрудничил с Нестор Махно и вестник “Набат” (1920), арестуван от болшевиките, освободен поради протести на европейските анархисти, но прогонен от страната. В емиграция работи със Себастиан Фор, пише предговор на книгата на Аршинов за историята на Махновското движение. Умира от туберкулоза във Франция.
------------

На 9 януари (22 по нов стил) 1905, неделя, в Петербург хиляди работници, мнозина заедно със семействата си, се обличат празнично и тръгват към Дворцовия площад.
Още по пътя те попадат на военни и полицейски патрули, които откриват стрелба. Повечето куршуми свирят над главите на хората, но има ранени и убити. Объркани и разгневени, работниците все пак продължават към Зимния дворец, където се струпват, по различни оценки, между 20 и 140 хиляди души.
Целта им не е да събарят царщината. Не, те носят хоругви, икони, портрети на Николай ІІ. Пеят псалми и “Боже, царя пази”. Съставили са петиция, в която молят бащицата да прояви милост и да подобри непоносимите им условия на живот. Руският император обаче не е в двореца. Той е напуснал столицата няколко дни преди това, нареждайки на полицията и войската да “прекратят метежа”. Ето защо строените пред двореца войници, обилно почерпени по нареждане на началството с водка, не се колебаят. “Прицели се! Огън!”
Работниците няма накъде да бягат – подстъпите към площада са задръстени от народ, улиците са запречени. Залп след залп. Кръв по снега, по иконите, по портретите на царя. Десетки загиват, притиснати, задушени, повалени и стъпкани от тълпата.
На следващия ден правителството съобщава за едва стотина убити и около триста ранени. Но според свидетелства на чуждестранни журналисти, жертвите варират между хиляда и близо пет хиляди души убити и ранени.
До края на същия 9 януари на отделни места в Северната столица се правят опити за издигане на барикади, но конна полиция прогонва протестиращите.
В историята този ден остава като “руската Кървава неделя”.
По цялата страна отекват отрезвяващите думи “НИЕ НЯМАМЕ ЦАР!”

В началото на ХХ век руската икономика рязко дръпва напред – прогрес, останал общо взето незабелязан от света, а и по-късно отричан в болшевишката историография. От 1900 до 1905 добивът на нефт, въглища, производството на стомана и чугун стремително нарастват, приближават се до нивата на западните страни. Развива се инфраструктурата – транспорт, съобщения. Големите градове се сдобиват с промишлени зони с по хиляди и десетки хиляди работници. Формират се цели индустриални региони. Към 1905-а работническата класа достига до 3 милиона души. Наред със стопанският, настъпва и социален възход. Последното десетилетие на ХІХ век бележи значителни успехи в областта на образованието, ограмотяването на деца и възрастни, широки възможности за самообразоване. Цензурата не е успявала да се справи с потока свободомислеща литература. Университетите и висшите училища се радват на автономия вследствие на реформите на убития от народоволци Александър ІІ Освободител. Усилията на Александър ІІІ и Николай ІІ да потиснат либералния дух в академичните среди не успяват. Самата дума “студент” тогава е синоним на “бунтар”. От началото на века студенти и по-образовани работници редовно устройват протести и предизвикват различни вълнения. Като цяло руската интелигенция е революционно настроена, или поне съчувства на идеите за ограничаване и даже премахване на монархията. В много отношения възгледите за правата на жените, расовата и националната търпимост, схващанията за демократичните принципи на образованите руснаци превъзхождат нивото на интелигенцията в Европа и Америка.
При все това, 175-те милиона селяни са далеч от революционни помисли. Ала и сред тях расте недоволство, породено от мизерия и липса на земя – след отмяната на крепостното право през 1861 са раздадени мизерни площи, които поради демографски и икономически причини намаляват в отделните стопанства. Но това парадоксално се съчетава с вярата, че “царят и добър, царедворците го лъжат”. Омразата е насочена срещу землевладелците-помешчици. Още повече, че уж отменените от 1863 телесни наказания се практикуват чак до 1904. Подобни настроения преобладават и сред работническата класа.
Усещайки признаците на бурята, самодържавието се мъчи да отклони народния гняв, поощрявайки и дори пряко организирайки погроми срещу етнически малцинства, особено евреите (Кишинев, 1903).
Когато и този отдушник на напрежение не помага, полицейските власти предприемат един хитър според тях ход – решават да организират послушен им работнически съюз, ръководен от верни на режима лидери. Размахът на движението обаче излиза извън контрол, макар и да следва внушените им отгоре инструкции да се ограничава с искания изключително по битовото положение и условията на труд, без никаква политика. През декември 1904 легалното работническо движение точно това прави – пред дирекцията на Путиловския завод са поставени редица достатъчно умерени предложения за реформи, но те са високомерно отхвърлени. Започва стачка – следват уволнения. Ядосани, работниците стигат до идеята за петиция до царя, в която да обяснят на самодържеца, че фабрикантите ги потискат.
Без никаква ирония можем да кажем, че текстът й е трогателен. Първоначално тя е много умерена и верноподаническа. Но крайният вариант, под влиянието на партията на социалистите-революционери (есери), оставайки миролюбив по форма, иска от царя ни повече ни по-малко разрушаване на основите на самодържавието.
В отговор – кървава баня.
На следващия ден никой в Петербург не излиза на работа. Масовата стачка парализира целия регион. Именно тогава, за координация на действията и за подпомагане на стачкуващите работници, възниква идеята за Съвети на трудещите се, оглавени от интелигенцията с либерални и направо революционни възгледи. Тази идея е напълно вън от партийната пропаганда както на есерите, така и на социалдемократите (през 1903 вече разделени на болшевики и меншевики). Като цяло партиите проспиват Първата руска революция. Всъщност, освен двете нелегални социалистически сили, партиите се появяват вследствие на нея (от крайно реакционни монархистки, през буржоазно-либерални конституционни, до крайни републиканци).
Работническите Съвети са едно от постиженията на 1905 година. Творческата инициатива на масите намира своята организационна форма.
Размириците се съчетават с позорното поражение в Руско-японската война през пролетта. Царското правителство губи доверието на Запада, а се нуждае от кредит. Лятото и есента избухват бунтове в армията и флота, сред които най-известна е епопеята на броненосеца “Потьомкин”. В градовете се стига до сблъсъци с жандармерията, строят се барикади. В селата пламват въстания с убийства на помешчици и подялба на техните земи.
В средата на октомври се провежда небивала всеобща стачка – и правителството отстъпва. Царят публикува на 17 октомври Манифест, с който признава някои граждански свободи, а дори и намеква за конституция.
От този момент нататък революцията бележи спад. Огромното мнозинство решава, че е постигнало победа, не се подлъгват единствено най-радикализираните. Именно те се сражават пред декември на барикадите в Москва, вдигат бунтове в Кронщадт и Свеаборг, отново в Черноморския флот (бунтът на лейтенант Шмидт).
Но на този етап революционният порив е изчерпан. Надежди се възлагат върху Държавната Дума (имитация на парламент) и върху партийната дейност.
Още на следващата година, след като показва на Запада, че революцията е овладяна, и така получава необходимия заем, царизмът преминава в настъпление. Отново са забранени социалистическите партии и техният печат, свирепства цензура, полицията провежда масови арести. Думските депутати са твърде опозиционно настроени към режима. Думата е разпускана три пъти, три пъти е променян избирателният закон, за да се осигури послушен на режима състав.
Въпреки това, самото й съществуване вече е успех по онова време.
Друг важен момент е масовизирането на анархистките възгледи, които до онзи момент са оставали мироглед на твърде ограничен кръг хора. В реалната борба и организационна дейност, в открити битки с режима и атентати срещу най-омразните фигури на царизма анархистите спечелват авторитет, избистрят идеологията си на практика.
За съжаление, не се появяват масови работнически организации, синдикати с революционна идеология. По този начин народът остава податлив на партийно водачество и това проличава в хода на събитията от 1917-а.
Революцията от 1905 обаче не е умъртвена. Тя остава да тлее в умовете на хората, продължава в съзнанието им. Затова, когато започва Първата световна война, руското общество, с багажа на този изстрадан, отчасти положителен, отчасти горчиво негативен опит, получава и повод, и оръжие за подновяване на борбата.

.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Моята снимка
пиша фантастика и измислям светове, в които бих искал да живея